Диалози на пениса – част първа „Мухльовци”

*Настоящата публикация се посвещава на всички изгубени души, отричащи това, в което до вчера са се клели, както апостолите в Исус Христос, както предателите, част от четите, борещи се за българското освобождение…днес те са сред нас, но са професори…по история. Специално се посвещава на поредния глупак и професор Пламен Цветков (написал един безкрайно нелеп учебник – „Светът през ХХ-век”, който е и причината за този микро говняк, който съм си позволил да напиша).

 

Нещо като пролог

Писна ми да защитавам хора, които не харесвам, но въпреки всичко ще го правя заради най-нелепия лов на вещици в историята на тази държава. За когото и да гласувате нищо няма да бъде променено, вече сякаш е късно за мирна промяна, колкото и да е тъжно това.

Кръстьо по прякор „Джон Доу” влезе в кафенето, поръча си английска бира, каквато бе свикнал да пие и се огледа къде да седне. Видя, че всички маси са заети. Трябваше все пак да седне някъде, та огледа за втори път помещението в търсене на някоя по-свободна. Видя една в левия край на помещението, на която седеше сам един мъж и надигаше т.нар. патрон ямболска гроздова1. Не пиеше нищо друго и му се стори някакъв странен, но все пак приличаше на клошар. Макар да не му се щеше да сяда до този „тъмен балкански субект” той се реши да опита социалното общуване с този тип хора. Приближи се и попита:

–          Свободно ли е мястото до вас господине?

–          Сядай – му отговори човека и побърза да се представи – Аз съм Георги.

–          Аз съм Кръстьо, но ми викат Джон Доу – с леко нежелание отвърна Джон Доу.

Двамата се запознаха и започнаха да говорят за най-различни теми, както често се случва с хора седнали за по питие и скучаещи. За някои споделяха едно и също мнение за други се различаваха коренно. Всъщност минаха няколко часа. Джон Доу не знаеше какво възнамерява да прави Георги след като тръгне от тук, пък и не беше сигурен дали ще може да прави нещо. Междувременно и неговите планове се бяха провалили. Жената, която очакваше, му се обади и отложи срещата си, но тъй като нямаше какво да прави реши да остане и да пропилее няколко часа със странния клошар – Георги. Поне не миришеше.

Постепенно тематиката се насочи към комунистическото минало на България. И двамата бяха пийнали порядъчно – Джон Доу няколко английски бири, а събеседникът му приключваше трето шишенце от спиртната отвара, с която се бяха тровили неговите деди в продължение на столетия.

–          Ако не беше Тодор Живков сега къде щеше да бъде България? Нямаше да има престъпност, нямаше да има изкъртени улици, крадливи политици – каза Джон Доу и продължи – щяхме да сме си отгледали нещо като аристокрация, дето нямаше да ги прави всички тея работи с еврофондовете, организираната престъпност и всички тея гадости, дето сега ни се случват. Мене, ако питаш тея старите гадове са били съвършени нули и тъпаци.

–          Абе не е то, баш тъй – отбеляза Георги и надигна малкото стъклено шише, чиито живот се съкращаваше с всяка изминала минута.

–          Как да не е? Каквото са им казали руснаците да правят и те веднага като малки момиченца пред майка си. Тя се навела, те се насрали. Що според теб да не са глупаци тея нещастници.

–          Ами, че 45 години са били на власт.

–          Абе на власт на власт, ама ако не бяха руснаците, никой нямаше да ги остави на власт – контрира доволен Джон Доу.

–          Пак не си прав.

–          Как тъй да не съм прав – изненадано и едновременно тържествуващо погледна Джон Доу.

–          Много просто – кротко каза Георги – ако бяха глупави, щяха да са на власт само за 5 години, а не за 45.

–          Да де, ама руснаците оказваха натиск, а ние сме малка държава и щем не щем трябваше да се примирим.

–          Да де, ама унгарците например не са седели със скръстени ръце, нали? – почти го прекъсна Георги и запали смрадлива цигара „Мелник”2.

–          Абе те в Унгария са били повече, тука бяхме малко дисидентите.

–          Е и те са малка държава. Май по-малка даже.Ти дисидент ли си? Лежал ли си в Белене? – запита Георги и мързеливо обърна поглед към Джон Доу.

–          Не съм лежал. Ама винаги съм бил против комунистите.

–          А тука значи сте били малко? Че сега май всички са такива като теб?

–          Що бе ти харесваше ли ги тея влечуги? – враждебно попита Джон Доу, явно понасъбрал малко непредвидена от алкохола смелост.

–          Все ми е тая. И едните и другите са един дол дренки.

–          Как бе, ако не бяха руснаците и ние дисидентите да бяхме малко повече тогава, щяха да видят те.

–          Еми хубаво, ама какво щяха да направят руснаците, ако сегашните дисиденти се бореха за властта тогава, както сега?

–          Е как какво щяха да ни убият.

–          Е колко щяха да убият на война като на война беше казал някой си. Един ще падне друг ще го смени, беше казал друг. Щяхте обаче да постигнете каузата си, ако бяхте готови да жертвате себе си за това, в което вярвате – добави лаконично Георги и продължи – има едно единствено обяснение приятелю, не сте били сигурни кои ще са победителите накрая, та затова не ви се е щяло да мрете, като оня студент дето седеше пред танковете или като Ян Палек.

–          Не си прав – побърза да отвърне Джон Доу и усети, че започва да губи инициатива в спор с кварталния пияница.

–          Как да не съм? Руснаците, та руснаците. То ти ги изкара като Бог. Ама и Бог забранява някои неща, ама всички хора ги правят, щото знаят, че Бог високо, дето се вика, а руснаците далеко. Ако бяхте единни, щяхте да успеете.

–          Не си прав – повиши тон Джон Доу и погледна изключително предизвикателно пияния Георги, неискайки да повярва, че аргументите му са се изчерпали. Изправи се и посегна да удари с юмрук кварталния пияница. Изненадващо дори за него обаче той се изправи на облегалката и избегна юмрука му.

–          Така значи – каза Георги. Бръкна във вътрешния си джоб и извади швейцарско ножче – Казват, че швейцарците първо имали ножове, а после часовници и пари – допълни пияницата и се усмихна, докато разгъваше ножчето, а през това време Джон Доу го гледаше изключително притеснено, усещайки, че бирата започва да го пуска с неимоверна скорост.

–          Не, аз не исках. Изпуснах си нервите …ти ме ядоса с това за комунизма и…

–          ОК. Нали така е модерно да се казва – продължи Георги и разкопча ризата, която се намираше под балтона му. Оголи гърди и подаде ножа на Джон Доу – дотегнало ми е  да идват всякакви хора тука и да плюят по това и онова, че ако това така, онова онака …та видиш ли нямало да е баш така. Сега ще имаш единствен шанс в живота да докажеш това, в което вярваш драги Джон. Аз съм бивш агент на Държавна сигурност, точно такива си мразил ти, за всичко, което са ти отнели, за всичко, което са ти причинили, за всичките ти пренебрегнати мечти. Ето ти този нож, не е кой знае какво, но ще ме убие. Намушкай ме в гърдите с него, така ще изкупя вината за това, което съм ти причинил или отнел, докато съм си вършел работа, както казват в холивудските филми.

–          Ама аз – не довърши Джон Доу и усети как в ръката му бе втъкнато швейцарското ножче и острието му вече сочеше към Георги, някой си незнаен агент Слон. Джон Доу се замисли, но се разколеба и попита гневно, сякаш забравил предишния си страх – Да, но ако те убия, ще ме осъдят за това, че съм убил едно нищожество, една кръгла нула като теб – и самочувствието му сякаш се върна в гърдите му, а той помисли, че е на крачка от победата в този толкова спонтанен и напрегнат спор.

–          Няма, не се безпокой. Аз съм обявен за мъртъв от преди 1990 година, нямам документи, спя на улицата. Партията се погрижи да ме изтрие от всеки документ заради тъмното ми минало в ДС, а аз бях оперативен, не просто доносник като сегашните ни политици.

–          Да бе да. Знам ги аз такива – викна Джон Доу.

–          Наръгай ме ти казвам. Докажи идеалите, в които вярваш. Докажи, че имаш силата да се бориш за една идея и моите началници не са били прави.

–          Абе – каза бързо Джон Доу и понечи да си тръгне, но една ръка го сграбчи за неговата и не го пусна докато той не се озова отново на масата.

–          Знаеш ли? Най-странното е че хора, които са били подготвени като професионалисти в своята сфера, именно от комунистите, защото тогава не всеки можеше да е офицер, лекар, адвокат, висшист ако щеш, днес ги плюят най-ожесточено и се изкарват най-големите страдащи на фона на стотиците хиляди бедни хорица, едва свързващи двата края, гледащи как децата им ходят с едни и същи дрехи на училище по 3-4 години, па макар и да са им къси. Там навън из тази моя и твоя родина България, където деца ходят неуки, гладни, голи и боси. Това не можах да го разбера за тея 20 години преход. Това ме обърква, това ме ядосва. Лицемерието ви господа.

Той стана пъргаво сякаш нищо не близвал, закопча балтона си и заби един шамар на Джон Доу, който се просълзи, макар да не искаше.

–          Това сте вие господа, чакащите да бъдат със силните на деня. Аз поне имах своето време и достойнството да загубя и да призная, че губя, а не като някаква амеба да променям формата си, само и само да съм с тея хора, които не понасям, но да съм видиш ли все пак с тях. Когато се научите да водите своите битки докрай драги Джон Доу, тогава можете да бъдете нещо по-различно от един мухльо – каза Георги и излезе навън, където вече снега и вятъра, бяха превърнали спокойния зимен софийски ден в безкрайна ледена сибирска нощ.

 

 

1 Вид силно алкохолно питие в България

2 Марка български цигари, популярни по времето на комунистическия режим и ранния преход

 

В заключение

Живота е като играта на рулетка. Смелите правят своите залози и държат на това, в което вярват докрай, независимо дали печелят или губят. Страхливите от своя страна са като лъскави проститутки, обикалят около масата и надничат да видят кой ще спечели, та да му завъртят една свирка и да се почувстват победители.

, , ,

  1. #1 by Rumen Pavlov on април 8, 2012 - 8:35 am

    Такива,като Джон Доу съм виждал много,но ми се ще да видя и като Георги!

  2. #2 by vasilbouchev on януари 15, 2014 - 11:20 pm

    Една рядко срещаща се в реалния живот действителност,като личността Георги,която до края на живота си отстоява своята лична позиция

  3. #3 by jazz on март 26, 2014 - 4:30 pm

    Ето точно това питах и аз всичките си възрастни роднини, които смятах за достатъчно интелигентни. Вече и аз съм на възраст;-)
    Браво за позицията!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s