Познаваш непоканения

Сухият…сухият ноември. Нито зима, нито есен. Октомври валя сняг, декември по всяка вероятност ще е дъждовен, но ноември… Ах… тръпки ме побиват, защото не се сещам за нищо. Някой, с достатъчно тежко гюле е разкъсал мембраната на време-пространствения континиум и е създал тази черна дупка, поглъщаща всичко. Никакъв месец! Празен, кух…и само един рожден ден…на Сашо… Да и то в края. За сега обаче всичко се описва добре с тази улица. Пусто…с една дума. Много пусто – с две!…“


Подобни мисли й минаваха през главата, докато пък тя минаваше под оранжевите нощни лампи, стъпвайки внимателно (както винаги) по ръба на тротоара. Уискито не й личеше. Не й личаха и безбройните целувки, които бе получила само тази вечер…вички погледи, които бе събрала. Когато човек е ухажван се променя. Слага нещо като маска (в никакъв случай в отрицателния смисъл! По-скоро подходящо сравнение е маскарад, домино….), усъвършенства се, еволюира. Е не и тя… Или поне не сега. Дори и да се опитваше да се разсее с представи за това как ходи по въже над арената, тъгата прозираше. Тя я караше да вдига глава и да се вглежда в нищото. Тя беше в светлобежовия й шлифер, тя беше и в малките й юмручета сгушени в джобовете му. Тя беше в русите й къдрици, в алените й устни, в кафявите й очи. Тъгата я движеше и като че ли само тя я крепеше още жива.

Кратък, фин звук от триене разсея мислите й от небитието и я принуди да се огледа. Във втората половина от същата секунда тя насочи вниманието си в посоката, от където бе дошъл шумът. Тротоарът свършваше в перпендикулярната улица, която завиваше на дясно зад сградата на ъгъла на кръстовището.

„Той?…“

Сякаш всичко наоколо изкрещя тази единствена дума. Сякаш изкрещя всяка една клетка от тялото й. Той беше тъгата. Ах този ноември… Дори и вятър няма!… Нищо не помръдва. За още няколко такива дълги секунди и тя остана вцепенена. Преглътна. Миглите й трепнаха и тя забърза напред. Стигна до края на тухлената стена на къщата и погледна зад ъгъла. Някакво движение се скри в сянката на една от следващите улички.

„…или просто премигнах?…“

Извади кутия жълт „Camel“ от джоба си. Две цигари. Запали едната.

Сега вече тя гонеше тъгата.

Понякога целта се появява пред теб, намига ти и пак изчезва. За да те упъти, да те насочи. Така и тя, видяла олицетворението на своята цел, продължи в нейната посока. Подмина уличката, с която „Той“ се беше слял. Подмина втора и трета, оглеждайки се нервно на всички страни. Усещаше присъствие. Неясен, изкривен силует вървеше бавно зад нея.. Преследваща и преследвана….

Бъдеще и минало й правеха компания в тази нощна разходка. На края тя се спря, хвърли цигарата и влезе във входа на една от сградите в дясно. Не след дълго същото направи и фигурата, която накуцваше по следите й през цялото време.

Апартаментът й се намираше на четвъртия етаж. Отключи. Ботушите й стъпаха на мекия килим. Заключи, оставяйки ключа в ключалката. Премина обширната стая, осветена единствено от уличните лампи, протягащи се през големия прозорец и обгръщащи по-голямата част от леглото й в дясно. Заобиколи го и сложи чантата си и кутията цигари на нощното шкафче. Свали шлифера си и го постави върху чаршафите. Събу дългите ботуши и чорапогащника си. Пусна косата си и съблече тъмната си блуза. Откопча полата си и тя се свлече в пръстите на краката й. Профилът на перфектната й снага замръзна в един миг на вечна картина (рисувана много отдавна) , след което влезе в банята, вратата на която се намираше точно до леглото.

Десетина минути по-късно тя се показа в облак от пара на фона на бледото сияние на свещи. Седна на постелята. Кутията цигари сякаш се отвори сама и тя вкара нежните си пръсти в нея. Вътре нямаше нищо… Беше празна…

Много ясно и чисто тишината бе прорязана от острото щракане на стара запалка. Това я накара да настръхне. Очите й бавно се затвориха.

– Не си ме целувал отдавна – каза тя, повдигайки леко вежди.
Чу се само издишване и голямата стая се изпълни с дим. Тя се отпусна бавно назад. Косата й беше увита в хавлия. Хавлия обгръщаше и свежите й гърди. Дишаше често. Тогава
той се показа от студената сянка до прозореца. Седна до нея и прокара ръка по гушата й.

– Любима, този миг ще вземе живота ти… ще го отведе… ще го обича вечно… – пееше й тихо той, навеждайки се към нея. Долната му устна повдигна нейната горна. Тя задиша още по-често. Очакваше наслада, но беше изплашена от размерите й.

Целувката беше дълбока. Последната целувка винаги е такава… Тя започна да се отпуска все повече… и повече… Никога не е била толкова красива… Всичко около нея изведнъж придоби преходен смисъл. Тя беше там… тя винаги щеше да бъде там… на леглото… в кървава мантия, която разцъфваше като червени рози навсякъде около нея.

– Знам, че се наслаждаваш. Никога няма да спра да те обичам за това! – прошепна той, изчезвайки в мрака, от който се беше появил.

А на прага на отворената входна врата седеше единственият свидетел. Сакатият, който беше видял всичко във всяка една капка на проливния ноемврийски дъжд се просна, изтощен до смърт на гнусния отдавна прогнил килим на същата тази стая. Вода се изливаше навсякъде от него. От шапката му, от светлобежовия му шлифер, от сплъстената му брада. Сълзите му, като буйни реки го давеха и се вливаха в тази локва-океан от печал. А гласът му – дрезгав рев на безкрайна агония чезнеше в ужасяващия тътен на бурята отвън.

Имаме си гост автор – Никеца

, , , , ,

  1. Вашият коментар

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s