Сталин и Хитлер бяха приятели отдавна. Преживяли бяха много премеждия заедно и макар да имаха някои търкания помежду си, те си оставаха двама най-добри приятели. Често неразбирани от околните заради странното си поведение и поглед върху света, те все пак съумяваха да оцелеят и да продължат да надграждат своите отношения.
В блока ги познаваха като две от най-странните 15–годишни деца, които бяха виждали. Понякога се чудеха дали не страдат от някоя странна болест, която докторите още не са успели да измислят. Истината обаче беше малко по-различна. Хората просто не приемаха по-различните от тях. Дали от страх да бъдат истински различни и да го декларират, отделяйки се от стадото или от солидарност към общите порядки хората откровено дискриминираха двете деца. Още по-странното беше, че те толерираха куп други неща, но не и това.
Най-вероятната причина си оставаха сякаш техните имена – на диктатори. Сталин и Хитлер бяха доста интелигентни за разлика от болшинството други деца, които подобно на своите родители ги отбягваха. Те всеки ден с часове обсъждаха историята – обожаваха я. Най-странното бе, че всеки защитаваше тезата на съименника на своя приятел. Като цяло споровете ги разсейваха, когато не ходеха на училище и пишеха своите домашни, а те бяха изключително стриктни и ученолюбиви ученици, защото дори учителите ги дискриминираха и често буквално се заяждаха с тях, та се налагаше те да се борят със зъби и нокти за правата, които другите получаваха на готово.
Другото им занимание беше да мислят как да спечелят пари. Да пари, защото все пак живееха в материален свят. И колкото и да не им бе приятно още от съвсем рано си дадоха сметка, че времената на силните лидери, които говорят смело и действат решително отдавна бяха отминали. Сега на мода бяха парите.
С часове стояха на една пейка до крайния вход на техния блок и рисуваха най-различни планове с пръчки върху песъчливата почва под нея. В един ден беше някоя измама, в друг интересен поглед върху всякакви хазартни игри, даващ шансове да станат истински богати и да бъдат някои в този евтин, прашен и гладен свят. Почти винаги се гордееха с това, което им хрумваше, така живееха ден след ден и макар почти никога да не правеха нищо от това, което планираха, освен съвсем малки хитроумни пакости, благодарение на които се сдобиваха с малко джобни, защото и те като другите деца искаха да си купуват разни дребни неща – бяха щастливи от факта, че имат истински приятел.
Дори тези относително умни деца бяха покварени от парите и от материалното и въпреки всичко най-голямото удоволствие за тях представляваше безбрежното скитане из дебрите на умовете – техните и тези на хората, които виждаха. Една от игрите им представляваше практически анализ на мъжа или жената, преминаващи без даже да ги забележат от другата страна на пътя-паркинг.
Не ги интересуваха момичета, не че не ги харесваха, просто смятаха, че за всяко нещо в живота на човек си има време и място, а това определено не беше. Сталин беше по-добрият от двамата, макар и малко. Всъщност те не бяха лоши момчета, просто обичаха предизвикателствата и насладата, която им носи покоряването на поредното такова.
Един ден Хитлер каза:
- Сталин искаш ли да пием по бира?
- Добре, но нямам пари – каза Сталин – ако черпиш става.
- Проблема ти е решен – отвърна Хитлер и двамата станаха от пейката и се запътиха към близкото заведение, за да седнат на масата при хубавата сервитьорка, която така и никога не заговаряха за нещо по-различно от професионалните й задължения – просто не искаха да дадат шанс на нищо и никой да застане между тях и да провали тяхното щастливо макар и непонятно за хората приятелство.
От Збигниев Бжежински
